За езерото Титикака организаторите са планирали един цял ден. От хотела ни откарват до пристанището, където се качваме на едно не-малко корабче. Днешният водач (Джуниор или Хуниор – исп. Junior) ще води цялата група в корабчето, която е доста разнородна, и показва знания по английски, френски и местният аймара (исп. Aymara).

Езерото Титикака е най-голямото езеро в Южна Америка и най-голямото високопланинско езеро (3810 м) на земята. Акваторията му се поделя между Перу на северозапад и Боливия на югоизток. То е и най-високото плавателно езеро – съвременни кораби прават редовни курсове между Пуно (Перу) и различни дестинации в Боливия.

Първата ни спирка са плаващите острови на хората Уро недалеч от брега. Уросите са обитавали района около езерото още преди инките, но с идването си инките са изтласкали уросите в езерото. Днес техният оригинален език вече не се говори – те използват езика Аймара, единият от трите официални езика в Перу заедно с испанския и кечуа (исп. Quechua).

Уросите строят островите си от плаваща тръстика, наречена тотора. Плътните корени на тотората поддържат горния слой над водата. А когато с времето той изсъхва (след около 25 год.) се натрупва нова тръстика върху най-горния слой. Основата на островите е от отделни блокове тотора с размери около 4м х 10м, захванати един за друг с въжета.

Островите най-често се обитават от малък брой семейства, свръзани по роднинска линия. Основния поминът на уросите е риболов, лов на птици, обитаващи езерото, а напоследът – и от туризъм. Уловената риба или птици се разменя на брега срещу други стоки, много често без да се изполват пари. И колкото да е невероятно – отглеждат прасета и добитък на тези острови.

Плаващите острови са защитени и днес са обитавани от повече от 2000 души и всички туристически компании организират посещения.

Корабчето ни акостира до острова на татко Майку (исп. Tata Mayku). Главата на фамилията ни показва, как се правят блоковете от тотора за основите на острова, жените от семейството изнасят кратък концерт, след това предлагат сувенири и други ръчно изработени дрънкулки.

Срещу малка сума се возим и на семейната тръстикова лодка.

От плаващият остров на татко Майку се отправяме към остров Такиле (исп. Taquile). По времето на испанските колонии е бил използван за затвор, но от 1970 г. е собственост на хората Такиле. Населението на острова е над 2000 души, които са известни с висококачествен ръчноизработен текстил. Плетенето е изцяло мъжка работа (момчетата започват да плетат на осем годишна възраст), жените се занимават с предене и тъкане. Дори казват, че ако мъж Текиле не може да плете, няма да може да се ожени. Мъжете носят характерни шапки чуйос (исп. chullos) с дълги горни части, обърнати назад, които при момчетата са бели. Дрехите им също съдържат символични мотиви, намекващи за възрастта, пола, семейното положение и степента на старшинство.

Хората Текиле живеят в общности според моралния код на инките – не кради, не лъжи, не мързелувай (аймара ama sua, ama llulla, ama qhilla).

На острова предлагат нощувки за групи и културни занимания.

Пред нас изнасят кратко представление с музика и танци. Показват ни също някои от техните занаяти – плете от мъжете, тъкане, боядисване на прежда само с естествени материали, пране с използване на растения.

Връщаме се в хотела в Пуно в ранния следобед. Излизаме на разходка в паркчето зад хотела и се натъкваме на голяма популация от морски свинчета, които волно си щъкат между храстите и беседките. Тези дребни гризачи са отглеждани (дори и днес) в къщите по селата и са използвани като специалитет при важни събития и семейни сбирки.

Трябва да се подготвим за поредното ранно ставане – утре ни предстои път към Куско с посещение на някои историчеки места, свързани с инките и испанските колонии.