Да отидеш до Перу и да не посетиш Мачу Пикчу е като да отидеш до Рим и да не видиш папата. Не че ние сме виждали папата независимо от двете ни посещения на Рим. Но докато Рим е на около час път (със самолет) от София и лесно бихме отишли пак, то това не важи за Перу. А и когато казвахме, че ще ходим в Перу, първото нещо, което повечето ни познати ни отговаряха – “А, Мачу Пикчу!”.

Та ето ни на път за най-известната туристическа дестинация в Перу. За да се стигне до тези руини на инките, има два начина – пеша и с влак. Четиридневен преход по т.нар. Път на инките е голямо преживяване, което обсъждахме доста време. Но това беше преди доста години. Сега, когато вече не сме в такава форма, че да можем да ходим без проблеми на 3500-4000 м надморска височина, това не е опция за нас.

Железопътната линия, отиваща до Мачу Пикчу, минава през Ойантайтамбо в Свещената долина. Затова и в нашия график посещението на Мачу Пикчу е съчетано с пътуването до Свещената долина. Организаторите ни откарват от хотела в Урубамба до гарата в Ойантайтамбо, като услужливо вземат целия багаж, за да го откарат обратно в Куско, където ще бъдем през следващите дни.

По линията от Куско до Агуас Калиентес (исп. Aguas Calientes – Горещи води), или Мачу Пикчу пуебло (исп. Machupicchu Pueblo – селцето Мачу Пикчу), населеното място в подножието на едноименния исторически обект, пътуват както обикновени влакове, така и специални туристически влакове. Докато чакаме нашия туристически влак на гарата в Ойантайтамбо, ставаме свидетели на голяма суматоха и патардия – множество местни хора с най-разнообразни огромни чанти, денкове, кашони, торби, бохчи и т.н. се борят да се качат на влака. Някои успяват, други не.

Най-после идва и нашият влак. Вагоните не са кой-знае колко луксозни (а има и влакове с доста “хай-енд” вагони), но все пак има всичко необходимо, за да се чувстваш комфортно – климатик, големи прозорци (вкл. и на тавана), стюарди, разнасящи храна и напитки.

Линията е единична и с доста завои и тунели, и минава по течението на река Урубамба. Влакът се движи бавно и ни дава възможност да се любуваме на красивите гледки от двете страни на тясната долина. С наближаването на крайната спирка забелязваме и промяна в растителността – тук е доста по-зелено от всички други части на Перу, които посетихме до сега. Обяснението е – близо сме до перуанската джунгла, а и надморската височина не е толкова голяма.

На гарата в Агуас Калиентес една млада госпожица ни посреща и ни натоварва на автобуса, който ще ни откара до Мачу Пикчу. Там ще ни посрещне друг водач и ще ни разведе из руините. И за да няма грешка, тя ни снима с телефона си и праща снимката на колегата си. Автобусите от Агуас Калиентес до планината с руините са на всеки 15 минути, а пътят е един огромен зиг-заг, катерещ се стръмно от речната долина до върха.

Карлос, днешния гид, определен да ни покаже и разкаже за тукашната атракция, за наше учудване (и разочарование), не е така добър, както останалите до сега. Но нямаме избор и под неговото водачество поемаме към входа на Мачу Пикчу. Важно е да се отбележи, че въпреки голямата площ на археологическия комплекс Мачу Пикчу, вътре няма нито една тоалетна. Единствената такава е на входа на комплекса.

Мачу Пикчу добива международна популярност сравнително отскоро. Макар отдавна известен на местните хора като Уайна Пикчу (кечуа Wayna Picchu – Младия връх), американският историк Хайрам Бингам III е този, който го популяризира през 1911 г. и му дава името Мачу Пикчу.

Основан от императора на инките Пачакутек (кечуа Pachakuteq) в началото на 15-и век, той е бил обитаван по-малко от 100 години. Напуснат от инките след инвазията на испанците. Името Мачу Пикчу идва от планинския връх до селището и означава “Стария връх” на кечуа. Предполага се, че мястото е избрано заради местоположението си – планинският рид зад Мачу Пикчу прилича на лице на инка, обърнат към небето, а носът е друг връх – Уайна Пикчу.

Мачу Пикчу е замислен като място за уединение или почивка на императора. Тук са живели 700-1000 души, основно поддържащ персонал и религиозни специалисти. Разделен е на три големи сектора, разположени около един централен площад – жилищен (за простолюдието), аристократичен (жилища за първенците) и религиозно-церемониален. Сградите са каменни и са типичен пример за майсторството на инките в зидарията. Религиозните сгради и къщите на аристокрацията са със каменни стени от дялани и идеално пасващи си камъни без никаква допълнителна спойка, докато останалите са от камъни с произволна форма и големина.

В Мачу Пикчу освен къщите на аристокрацията, слугите и охраната, е имало и складови и производствени сгради. Между сградите са изградени множество стълбища (повече от 100), фонтани и канали, свързани помежду си с дренажна система. Около селището има изградени множество тераси, наречени Андени. Те служат като допълнителна обработваема земя и като препятствие за изкачващи се нашественици. Освен това намаляват ерозията на почвата и предоставят защита от свлачища.

В аристократичния сектор е дворецът на императора и жилища за високопоставени семейства.

В религиозно-церемониалния сектор интерес представляват Храмът на слънцето, Храмът на трите прозореца, и ритуалния камък Интиуатана (кечуа Intiwatana – inti (слънце), watana (ключалка)).

След близо 3-часовия тур се качваме на автобуса обратно към Агуас Калиентес. Впечатленията ни от Мачу Пикчу са смесени. Наистина селището с всичките останки е интересно, и на нас щеше да ни направи силно впечатление, ако вече не бяхме виждали други подобни руини от времето на инките. Но пък природата е тази, която наистина ни грабна – високи и стръмни планини, покрити с обилна зеленина, буйна река, разнообразни цветя и дървета.

От Агуас Калиентес се придвижваме с влака до спирката, откъдето тръгнахме – Урубамба. Тук организаторите за пореден път ни удивяват с прецизността си – чака ни микробус, който ни откарва до хотела в Куско, където багажа вече е пристигнал.