Брой посещения:11
Планините и долината на р. Колка: Карта
Май 2025
- Национален парк “Салинас и Агуада Бланка” (Reserva Nacional de Salinas y Aguada Blanca)
- Каменна гора Пуруня (Bosque de Piedras de Puruña)
- Наблюдателната площадка на Андите (Mirador los Andes)
- Хотел Килауаси Лодж (Killawasi Lodge)
- Град Янке (Yanque)
- Наблюдателна площадка “Кръст на кондора” (Mirador Cruz del Condor)
- Град Мака (Maca)
Първи ден
Мая ни поема рано сутринта от хотела заедно с още шест души – две семейства наша възраст от Дания и една странна двойка младежи – немец и колумбийка. Пътуваме с 10-местен микробус Мерцедес и пътуването е приятно и комфортно.
Още в покрайнините на Арекипа спираме за да си купим листа от кока. Преди да пристигнем в Перу всички наши познати, посещавали страната, ни казваха, че за високата надморска височина коката е единственото спасение. Сега и Мая ни го казва и ни обяснява, как да си свием нещо като малка пура, и как да я смучем.
За днес планът е да отидем до долината на река Колка (исп. Colca), известна най-вече с дълбокия си каньон. Първо ще заобиколим вулканите до Арекипа и ще минем през националния резерват Салинас и Агуада Бланка (исп. Salinas y Aguada Blanca), където можем да видим двата вида от все още неопитомените животни от семейство Камилови – викуня (исп. Vicuña) и гуанако (исп. Guanaco или Huanaco). Другите два вида – лама (исп. Llama) и алпака (исп. Alpaca) са опитомени преди няколко хиляди години от хората, живеещи в планинските райони. Алпаката е доста дребно животно и основно се отглежда заради финната вълна. Ламите са били използвани предимно за месо и като товарни животни.
За крайна точка на първия ден в този планински район е определен град Чивай (исп. Chivay).
В този район на Андите няма много големи, остри и заснежени върхове – преобладават високопланински плата с рядка и твърда растителност.
След около 2 часа вече сме от другата страна на вулкана Чачани и навлизаме в резервата. Почти веднага се появява и първата семейна група викуня. След това почти навсякъде около пътя виждаме такива групи от 5-10 животни, съставени от един мъжки екземпляр, няколко женски и техните малки.
Мая е приготвила малка изненада за групата – посещение на каменната гора Пуруня (исп. Bosque de Piedras de Puruña). Каменните обелиски с размери от 50 см до 8 м са се образували преди около 60-70 милиона години в разултат на все още продължаващия процес на ерозия.
Каменната гора е малко по-ниско от мястото, където сме паркирали и слизайки надолу все още не усещаме трудности с ходенето. Не така е по обратния път. Задъхването и трудното дишане вече се усещат и чак сега разбираме, че неусетно бусът ни е качил на 4000 м надморска височина.
След няколко фото-сесии продължаваме по запланувания маршрут.
На няколко места около пътя местни хора (жени най-вече) предлагат туристите да се снимат с лами или алпака срещу малка сума солес. Нашите водачи не пропускат да спрат на едно такова място и ние се възползваме да си направим снимки с животните.
Пътят към Чивай минава през проход с великолепна гледка към поредица от заснежени изгаснали вулкани. Слизайки от буса веднага усещаме вличнието на голямата надморска височина – главоболие, затруднено дишане, замайване. Поглеждаме информационната табела – 4910 м. Няма майтап – сериозна височина. А гледката към страховитите върхове е наистина страхотна.
Наближаваме нашата крайна точка – Чивай. Оказва се, че всяка група ще отседне в различен хотел, като преди това имаме предвиден обяд в селцето Копораке (исп. Coporaque) в ресторант-бюфет. Изумени сме от многообразието на храната и някои от нас дори прекаляват с десертите.
В ранния следобед Мая ни оставя в хотела ни – Килауаси Лодж (исп. Killawasi Lodge), разположен в селцето Янке (исп. Yanque). Отново сме приятно изненадани – хотелът всъщност е малък комплекс от дървени бунгала с много цветя между тях и малки веранди със шезлонги отпред. Остатъкът от деня прекарваме в почивка и разглеждане на снимките от деня.
Втори ден
След закуска отново Мая събира групата с микробуса и се отправяме към центъра на Янке. Там на площада пред църквата местни деца Колягуа (исп. Collagua), облечени в традиционни носии, танцуват, за да съберат пари за пътуване. Хората Колягуа, наследници на племето Аймара (исп. Aymara), заедно с Кабанас (исп. Cabanas), които произхождат от Кечуа (исп. Quechua), са основните обитатели на долината Колка.
Църквата “Непорочното зачатие” в селото е типична за пост-колониалното време – съвсем бедна отвън, богато украсена вътре.
От Янке тръгваме към може би най-голямата атракция в района – Мирадор Круз дел Кондор (исп. Mirador Cruz del Cóndor), или площадката за наблюдение “Кръстът на кондора”. Това е мястото, където вероятността да видим небезизвестните кондори, е най-голяма. Още с пристигането си на паркинга виждаме огромна тълпа, въоръжена с всякакъв вид снимачна техника – от телефони до големи професионални фотоапарати. Има защо – един кондор е кацнал на скалата и сякаш позира. Малко по-надолу има още няколко площадки-тераси, надвиснали над каньона, от които могат да се правят много добри снимки на кондорите в полет. Забелязваме няколко във въздуха, обикалящи около скалите под площадките и бързаме да направим колкото се може повече пози.
По-късно научаваме истинската причина да има винаги толкова много кондори на това място – просто местните хора го хранят, за да привличат туристи.
Днешната ни крайна цел е Пуно – град на брега на езерото Титикака (исп. Titicaca). Пътят до там е доста дълъг и ние се отправяме на там. По пътя спираме за малко да разгледаме градчето Мака (исп. Maca) и да опитаме различни коктейли с местната напитка Писко сауър (исп. Pisco sour). Църквата в Мака е подобна на тази в Янки, но с по-добри олтари с богата дърворезба.
Пред църквата местни жени с лами и алпака предлагат да се снимаш с тях и ние правим още една фото-сесия с малка алпака на име Чоколате.
Днешният обяд (пак бюфет) отново затвърди нашето добро впечатление от перуанската кухня.
Следобедът преминава основно в път към Пуно. Пейзажът около пътя не се промени много докато не наближихме района на езерото. Там района е доста равен и по-голяма част от площите от двете страни на пътя бяха засети или току-що ожънати.
Почти се смрачава, когато пристигаме в Пуно. Пътят се спуска стръмно надолу към езертото от платото около града. Това, което видяхме от буса, не ни привлече особено. И се зарадвахме, като видяхме, че хотела е доста голям, с хубав ресторант, гледащ към езерото. Това ни реши проблема – няма да излизаме от хотела. В тъмното езерото почти не се виждаше и ние се надявахме на следвашия ден да имаме по-добра възможност да разгледаме това известно езеро.
