Започваме със джамията на султан Ахмет (т. нар. Синята джамия, тур. Sultan Ahmet Camii) – символ на мюсулманството и една от най-сниманите забележителности на Истанбул – както през деня, така и през нощта.

Тук, както и във всички останали джамии се влиза без билет, по всяко време, но с респект към хората, които се молят (това е действаща джамия) т.е. не бива да се снимат молещите се.

При построяването й са използвани идеи от намиращата се точно отсреща сграда на Св. София, но за мен джамията бе по-впечатляваща със своите шест минарета.

Построяването на толкова на брой минарета е било под въпрос, защото само в Мека можело да има джамия с толкова много. Поради това, султанът пожелал този строеж, дал пари да се постри допълнително минаре в Мека, но не се отказал от волята си.

Вътрешността обаче не е толкова пищно украсена, както някои големи християнски църкви. Това, че мюсулманството забранява рисуването на човешки лица в храмовете е причина интериора на джамиите да е оформен преди всички с изрисувани порцеланови плочки. Тук, особено на купола, преобладават сините, откъдето и името на джамията.

Купулът е огромен и заедно с надвисналия от него полюлей, създават необходимото чувство на респект към създателя.

Все пак това е църквата, която е била най-голямата в християнския свят до построяването на Св. Петър в Рим. След превземането на Константинопол вътрешността й е била преустроена, така че да служи на новата религия.

За най-голямо мое съжаление мястото на главния олтар е преустроено на мираб – т.е. ниша в джамия, която сочи по посока към Мека.

Едва в последно време е направена реставрация, която показва изящните мозайки, които са били скрити от очите на мюсулманите.

Освен мозайките, внимателното разглеждане ще открие и други не мюсулмански реликви.

Църквата е една странна смесица от култури и религии, променящи се, но оцелели през вековете. Може би затова тук предпочитат да я наричат музей, а не църква.

От моста се откриват прекрасни гледки към Босфора и към по-новата част на Истанбул. Но освен това в началото му може да опитаме прословутите рибни сандвичи.

Непретенциозно място, където срещу няколко лири получаваш риба. Каква точно риба, неизвестно, защото купа е смесица от всичко уловено през нощта в района на Босфора (поне така твърдят продаващите). Желаещите по-изискано място могат да изберат един от многобройните рестораните, които се намират на долното ниво на моста.

Неделя е, а освен всичко друго е и Великден. Затова решаваме да посетим българската желязна църква Св. Стефан. Църквата е направена във Виена, пренесена на части до тук (може би, за да не се дразнят мюсулманските власти през онези смутни времена) и сглобена. За съжаление не успяхме да влезем в нея, защото беше в ремонт. Дали защото съм пристрастна, но фасадата й загатва за нещо, което наистина заслужава да се види.

Не пропуснахме да почетем и седалището на Вселенския патриарх в Истанбул. Когато пристигнахме, празненствата за Великден бяха вече приключили и за нас остана само разходката в приятната обстановка около сравнително скромната катедрална църква Св. Георги и не особено скромната резиденция на Вселенския патриарх.

Вътрешността й е доста изчистена, дори сравнена с останалите джамии, затова и не й отделихме време за снимки.

Интересен факт научихме за мястото, на което е построена. Умишлено е търсено такова място, че джамията да е по-висока от църквата св. София. И за целта е избран един хълм, който не само я прави достатъчно внушителна, но оттам се открива и прекрасна гледка към града.

На връщане към хотела минаваме през пазарчетата около Капалъ чарши (най-големия покрит пазар). Него ще го посетим на следващата сутрин, защото е вече късно и не работи.

Не мога да опиша всичко, което ни впечатли. Добре, че сегашните фотоапарати дават възможност да запечатиш всеки миг.

Като цяло Истанбул наистина си заслужава да бъде посетен. Освен интересните за всеки турист места, храната определено ни допадна много. Както и обслужването. Единственият проблем беше пътуването ни с автобус с фирма Метро, защото и в двете посоки закъсняхме с 3-4 часа.

Но засега казваме довиждане на Истанбул. Ако има следващ път, може би трябва да се помисли за пътуване с кола.