Надявахме се да съчетаем туристическо ходене наред с други удоволствия при посещанието ни на петте градчета. За съжаление най-лесната и най-приятната “Пътека на любовта” (итал. Via dell’Amore) от известно време не може да се използва между първите населени места поради разрушение. Това е причината днешния ден да използваме няколко пъти влака (добре, че влаковете минават много често и няма да се налага да губим време в изчакването на транспорт).

Започваме с Корнилия (итал. Corniglia) – единственото от петте, което няма директен излаз на морето, а е кацнало на хълма над ж.п. гарата. От спирката на влака ни очакват 377 стъпала, за да достигнем градчето.

То е третото подред градче, независимо от къде започваш броенето – от юг на север или обратното. Казват, че е най-нетуристическото, може би защото няма собствен плаж. Затава пък е най- романтичното – откъснато от света и заобиколено от терасовидни лозя. Виното, което се произвежда в района, е било известно отдавна. Твърди се, че то е привлякло вниманието на заможните италианци от други райони още през средновековието. Поради местоположението му е било използвано като наблюдателен пункт срещу пиратски настъпления, които са били чести за района.

Макар и малко то има своята задължителна църква – Св. Петър (итал. San Pietro). Тя е построена през 1334 год. с доброволните вноски на жителите на градчето. Църквата пази произведения на изкуството още от тогава и макар повече от тях да са на местни художници, мисля че е не по-малко интересна от църкви в по-големите градове.

Всичко тук се случва на главната улица. Не ни отнема много време да го разгледаме, което е естествено при не повече от 300 местни жители. Оттук се откриват едни от най-приятните гледки към морето и към Манарола, която е и нашата следваща спирка.

Пътуваме на юг към Манарола (итал. Manarola). Морето ту се показва, ту се губи, защото доста голяма част от железопътната линия минава през многобройни тунели, което не е учудващо при тукашния релеф.

Дори слизайки на ж.п. спирката трябва да преминем тунел от около 180 м, за да се озовем в оживената част на градчето. В Корнилия все още не бяхме усетили туристически поток, може би защото беше по-рано през деня. В тунела обаче сме понесени от въодушевената като нас тълпа. Минава ми бързата мисъл “Какво ли ще бъде в Риомаджоре, който ни предстои и твърдят че е най-туристическия.”

Манарола определено е по-голям град от Корнилия. Жителите й са използвали отпуснатата от природата малко повече земя най-рационално. Дори рекичката, около която някога се е зародил града, се губи под главната улица. Много от жителите на града са потомци от виждащия се на близката височина град Воластра (итал. Volastra), преселили се в ниското след чумна епидемия. През този град върви алтернативния туристически път свързващ Корнилия и Манарола, но той е доста по-дълъг и труден от Via dell’Amore.

Тукашната църква носи името на патрона на града Сан Лоренцо (итал. San Lorenzo). Построена е през 1338 г. и в нея има запазени творби от най-известния местен художник от 15 век, останал за поколенията известен с името Майстора от Cinque Terre. На площада пред църквата стои нейната камбанария, която всъщност е бивша наблюдателна кула.

За разлика от предишното градче тук, по която и улица да тръгнеш неизменно стигаш до морето. И понеже слънцето пече безмилостно (все пак е лято и е пладне), макар и непредвидено, мъжката част не можа да устои на изкушението и опита водата.

Плажът е ужасно малък, но някакси стига за всички желаещи да се къпят, гмуркат, пекат. Малко по-късно снимайки го отвисокото се заричаме, че непременно всички трябва да опитаме тази кристално чиста вода.

Продължаваме още на юг към последния град за днес – Риомаджоре (итал. Riomaggiore). Започвам да се радвам, че сме отделили повече от един ден за цялата тази красота, която ни заобикаля. Риомаджоре прилича много на Манарола – малък кей, от който тръгват нагоре няколко “големи” улици.

И тук реката (итал. Rivus Maior), около която в древни времена се е създал града, остава под главната улица. Реката е разделяла града на две части, които са били свързани с няколко моста и затова Риомаджоре е известен и като “малката Венеция”.

Градът е най-големия от трите, посетени досега от нас, бил е заселен най-рано и като най-важен неговата крепост е и най-голямата и стабилната. Построена е през 1260 г. и е била част от голяма укрепена стена, заобикаляща населеното място. Дълги години гробището е било разположено вътре в тази защитена част. Днес, когато всяка педя земя е достатъчно ценна и се изпозва с друго предназначение, гробището на града е изнесено високо на един от заобикалящите хълмове.

Най-голямата църква – Св. Йоан Кръстител (итал. La chiesa di San Giovanni Battista) е построена 1340 г., но само една от стените й е оргинална, украсена с глави на животни-чудовища – нещо типично за готическия стил. Сградата е претърпяла голяма рекострукция през 19 век.

Като по-голям град Риомаджоре съответно има повече църкви. Една от тях е върху хълма, където е обособено гробището.

Тесните и стръмни улички вече не ни изненадват, а само допълват удоволствието от разглеждането на града. Идеята да завършим тук първия ден е наистина добра. Оставаме до късно, за да се насладим на залеза, при който топлите цветове на сградите са още по-приятни. Вече е почти полунощ, когато с неохота се насочваме към гарата и само мисълта, че сме в началото на ваканцията ни утешава.