Времето ни обърка плановете, затова единственият по-дълъг туристически маршрут, който успяхме да осъществим в Доломитите, беше пътеката Адолф Мункел (нем. Adolf Munkel Weg). Имахме много съмнения преди да я изберем, както за това дали ще имаме добра указателна информация, така и за трудността й. Досега сме имали опит само в националните паркове в САЩ, където информацията и организацията е много добра. Смело мога да кажа, че тук положението е същото. Навсякъде се сблъсквахме с ясни указателни табели, а колкото до трудността – установихме, че изкачването дори беше малко по-лесно от това, което очаквахме.

Оставихме колата на паркинга в началото на пътеката – доста голям за да побира многото любители на този маршрут. Макар че сме тук в началото на деня, паркингът вече беше позапълнен. И докато застанали пред табелите се чудихме накъде да продължим (маршрутът е обиколка, затова и двете посоки ни се виждаха еднакво добри), получихме добър съвет от явно по-запознати с местността хора. Тръгнахме на югоизток – (обиколка по посока на часовниковта стрелка), което ни спести едно по-стръмно изкачване. Разбира се това го разбрахме по-късно – при спускането.

Маршрутът ни се намира на границата между долината Фунес/Вилньос (итал. Val di Funes, нем. Villnöß) и природния парк Пуец-Одле/Пуец-Гайслер (итал. Parco Naturale Puez Odle, нем. Naturpark Puez-Geisler). Пълната му дължина е близо 19 км, а разликата във височината е малко повече от 1 000 м. Има и съкратен маршрут от малко повече от 9 км с разлика във височината 350 м. Ние се спряхме на съкратения маршрут.

Още при тръгването в далечината се виждат стръмните върхове на специфичните за Доломитите скални масиви. Доста голяма част от пътя се движи в подножието на една от групите – Одел/Гайслер (итал. Odle, нем. Geisler). Кратка отбивка води до т.нар. “Градина на катерачите” (нем. Кlettergarten) от където се открива внушителната панорама на върховете от групата. Имаше млади ентусиасти, които се опитаваха да ги разгледат по-отблизо, катерейки се по сипеите в подножието им. Ние решихме, че не сме чак такива ентусиасти и продължихме по пътеката, за да достигнем до една скала с паметна плоча за Адолф Мункел – така че съмненията дали вървим по правилния маршрут окончателно отпаднаха.

Най-приятната част от този маршрут е малко под най-високата му част. След като си се позадъхал от изкачването, се оказваш на една невероятно зелена поляна, огряна от слънцето, на която се намират две хижи – Одле (итал. Rifugio delle Odle, нем. Geisleralm) и Каснаго (итал. Malga Casnago, нем. Gschnagenhardt-Alm). А отзад се извисяват страховитите скалисти върхове и създават изключително красив фон.

Тук всичко те приканва за почивка, както поизтръпналите крака, така и цялата обстановка. Това е едно любимо място за немските туристи, които вече пиеха бира в ресторанта. Поляната наоколо те кара да се чувстваш като в горска приказка – с горските духчета и дървените масички, столове и други дървени фигури около теб.

След една малко по-дълга от предвидената по график почивка започваме нашето спускане. Сега пътеката е по-стръмна, но някъде в далечината се чуват хлопките на кравите, които пасат наоколо и ти действат безкрайно успокояващо.

За съжаление по този маршрут не можахме да видим животни (с изключение на сърните в началото му). Затова пък след дъжда от предишния ден, гъби се показваха навсякъде около нас и ни караха да си мечтаем за топла гъбена супичка. По-късно установих, че супичката успешно може да бъде заменена с една порция спагети с гъби-манатарки (нали все пак сме в Италия).

В края на деня малко съжалявам, че не сме отделили повече време за тази планина, защото на следващата сутрин, трябва да продължим към езерото Гарда.