Последният ни заплануван обект в Перу е планината Виникунка (исп. Vinicunca), известна още като Планината на седемте цвята (исп. Montaña de Siete Colores). За тази планина няма много какво да се чете предварително. В интернет могат да се намерят много снимки от нея, и тя е един от важните туристически атракции в Перу.

Виникунка е част от планинската верига Вилканота в Чилийските Анди. Това, което я прави уникална и съответно – привлекателна, са цветните ивици, наподобяващи цветна дъга. Виникунка всъщност е само един заоблен връх с разноцветни ивици, дължащи се на различен минералогичен състав – червена глина, кварц, варовикови пясъчници, мергели и филити, богати на различни минерали. До 2010 тя е била покрита със сняг и не е била известна на други хора, освен местните пастири и близките общности кечуа. След това вследствие на затопляне на климата и отдръпването на ледниците разкриват цветните седиментни слоеве. Първите снимки, появили се в социалните медии, са от 2015-2016 г., които започват да привличат посетители.

Най-лесният достъп до Виникунка е от Куско, като пътят до началото на пътеката е около 3 часа с кола. По препоръка на домакините тръгваме рано от Куско (малко след 4 сутринта), за да избегнем тълпите. Днес имаме само една млада американка за спътница. По план трябва да има още двама американци, приятели на Саманта, но се оказа, че те се разболяли предния ден и днес сме само трима, като не броим шофьора и планинския водач.

На около 2 часа път от Куско спираме за закуска, след това продължаваме.

Има няколко маршрута, по които може да се стигне до Виникунка, някои по-дълги, други – по-къси. За нас организаторите са избрали възможно най-късия и лесен – този от Йакто Канча (исп. Llacto Cancha). Това е сравнително лесна пътека, дълга малко над 3.5 км, и с много малка денивелация. За млади и в добра форма хора (а дори и за нас) този преход би бил като разходка в парка. Но голямата надморска височина оказва голямо въздействие върху всяко усилие. Началото на пътеката е на около 4700 м, а трябва да стигме на около 5040 м. До сега няколко пъти се качвахме на места с голяма надморска височина (над 4500 м), но никога не ни се налагаше да ходим много. Нашият водач Рикардо ни окуражава, като ни казва, че имаме и други опции – с кон до върха от самото начало, или малко по-късно, ако осъзнаем, че изкачването пеша е проблем.

Бяхме се подготвили за голям студ, но се оказа, че температурата не е чак толкова ниска. Вятърът обаче беше неприятен, затова ленти за главата с шапки върху нея се оказаха доста добро средство против него.

Започваме прехода по пътеката, която в началото има малко хълмче за изкачване. Рикардо ни казва, че ако го изкачим без проблеми, кон няма да ни трябва. След първите няколко стотин метра обаче Зоя решава, че няма да се справи, и са качва на кон, услужливо предлаган от местните.

Саманта, като най-млада и в добра форма, вече е отпрашила напред. Аз продължавам пеша, спирайки на всеки 300-400 метра за кратка почивка и някоя и друга снимка на върховете наоколо. Сега Рикардо има трудната задача да наглежда всеки член на групата, макар и само от трима души. И той енергично търчи напред-назад, за да се увери, че всичко е наред с всеки от нас.

Последното препятствие е пред Виникунка. Там е и най-стръмният участък с малко стълби, където конете не се допускат. Все пак докато аз пристигна (след около 2 часа), Зоя и Саманта вече са направили множество снимки.

На седловината северно от Виникунка има импровизирана площадка за снимки, както и множество сергии със сувенири и трикотаж от лама и алпака. Не липсват и няколко малки алпака, нагиздени за снимки. От другата страна на седловината (източната) идва друга пътека, по която също виждаме да пристигат доста хора. В далечината се вижда мощната снага на заснежения връх на планината Оусангате (исп. Auzangate), от която към Виникунка се понася един доста тъмен облак и след малко около нас се понасят и снежинки. Снегът обаче продължава по-малко от 5 минути, колкото да ни покаже, колко непредвидима може да бъде планината.

Колкото и необичайна да е гледката на Виникунка, няма кой знае какво много да се прави и снима там. Запечатали сме вече на “лентата” красотата на планината и Рикардо ни повежда към съвсем близо разположената Червена долина (исп. Valle Rojo). За да се влезе в тази долина има допълнителна входна такса, която за нас е включена към целия пакет. И въпреки, че Планината на седемте цвята е по-известна и е причина за многото туристи, Червената долина изобщо не е по-малко красива и необичайна. След като преминаваме през официалния вход (една малка каменна стена с арка), пред нас се разкрива внушителната панорама на Червената долина. Името й идва от богатите на желязо скали и почва. Червеният цвят на скалите се съчетава прекрасно със зеления цвят на рядката растителност и създава великолепна панорама от долини и върхове.

Обратният път към паркинга е по-лесен и Зоя го изминава заедно с мене, Саманта и Рикардо. Сега имаме време и да погледнем малко по-встрани от пътеката, където пасат многобройни стада от лами и алпака. Виждаме и грабливи птици Каракара.

По обратния пък към Куско спираме за обяд на същото място, където сутринта закусвахме. В Куско пристигаме в ранния следобед и имаме време (след кратка почивка) да се насладим отново на приятната обстановка в историческия център на Куско. За последно вечеряме в същия ресторант, в който бяхме и през първата ни вечер в града. На другия ден ще стягаме багажа и около обяд ни чака полет до Лима и след това – до Мадрид.

Обсъждаме впечатленията ни от Перу. И двамата сме на мнение, че това е една много интересна страна с богато разнообразие от култура, традиции, история и природа, с много добра храна и гостоприемни хора. Впечатлени сме и определено ще имаме много за разказване (и показване) след завръщането ни.