Както винаги първите часове след пристигането в нов град са отделени просто да почувстваш атмосферата му.

Искам поне за миг да хвърля поглед към р. Сена и ако е възможно към Айфеловата кула.

Хотелът ни се намира в Латинския квартал, в чиито граници е и Сорбоната. Това означава, че младите хора около нас преобладават.

Няколко града в света претендират, че са „градът, който никога не спи“. Когато си в този квартал, нямаш съмнение, че Париж е този град.

Минаваме покрай църквата Saint-Etienne-du-Mont, където още през 13 век е обявено създаването на Парижкия университет (известен още като Сорбоната) и продължаваме към Люксембургската градина. Тя е създадена като градина към двореца на Мария Медичи, но след Френската революция е обявена за публично ползване и хората всекидневно с удоволствие се наслаждават на тази придобивка.

Ние нямаме време за такова удоволствие, защото сме се запътили към един от безспорните символи на Париж – Айфеловата Кула.

Повечето хора знаят историята на кулата. Създадена през 1889 г., почти като временна структура, за да бъде вход към Световното изложение, тя отначало е критикувана за дизайна си. Постепенно се превръща в един от най-известните символи на Париж и понастоящем е най-посещавания туристически обект в света.

Кулата и досега е най-високата конструкция в града и поразява въображението по начина, по който го е направила преди повече от 110 години.

Тя е достъпна за туристите за обзорен поглед и ние не пропускаме да снимаме Париж отвисоко. При което аз разбирам какво означава един град да е огромен. При всяко мръдване на фотоапарата дори и на сантиметър, окото ти се изпълва със сгради, улици, зелени площи, които нямат край. Малко трудно сред това безбрежие, а така също и поради леката мъгла, откриваме известни и емблематични за града сгради.

Поразена съм и разбирам, че времето, което сме отделили е прашинка, която ще ни даде само бегла представа за живота, който води Париж.